ПРЕДИСЛОВИЕ
Преди години проучвах крепостната система в
Северозападна България. Проявих интерес към произхода и значението на
топографските названия у нас. Тези занимания ме насочиха към народната
митология. След дълги години събирателна дейност, се озовах сред богато и
разнообразно поетично народно творчество. Известно е, че историческите предания
и песни до голяма степен съответстват на отминали събития и личности,
които с течение на времето изчезват. Изхождайки от това, аз се постарах да събера
някой от тях и да ги преразкажа.
МОСТЪТ НА СЪДБАТА
Било много, много отдавна, още по времето на Второто Българско царство (XII - XIII в.). Тревожни години били тогава. Кръстоносни пълчища, кръстосвали навред. Безжалостно обирали къщите и опожарявали крепостите. Хората се чудели как да оцелеят в тази немотия, глад, пожари и убийства. В едно малко балканско селце живял с майка си красив и работлив момък (парень). Той се трудил от сутрин до вечер, но едва успявал да припечели малко брашно за хляб, за да залъжат глада си. Не минало много време и майка му се разболяла тежко. Какво да прави момъка, нямал пари дори за лекарства, камо ли за доктор. Минавали ден след ден, а майка му все повече отпадала. Настъпило време, тя да не може да се вдигне от леглото. Молил се момъка на съседите за помощ, но всички били толкова бедни, че не могли да му помогнат.
Една сутрин, момъка грабнал дряновата си тояжка (кизиловая палка) и тръгнал към крепостите на близкия владетел. Надявал се там да припечели някоя пара, поне за лекарства на болната си майка.
Когато пристигнал, видял около крепостите на владетеля голяма суетня. Попитал един селянин “Какво става?”, а той му отговорил: “Крепостите на господаря са хубави и здрави и до сега спираха рицарите, но отбраната им е слаба и вече не могат да отблъскват атаките на врага. Обучените момци за защита, останаха малко. Господаря, разпореди да се построи мост между двете му крепости, та войниците да си помагат. На този който се наеме да го построи, ще му дадат цяла торба със злато, но ако не успее, ще му отнемат живота. Дойдоха много майстори зидари от къде ли не, но като огледаха острите скали, където трябва да строят се отказаха. И сега, няма кой да построй моста.”
Замислил се момъка, дали да се опита да построи моста? Преди време, той сам бил построил тяхната къща. Ако се наеме, ще получи от господаря предплата с която ще извика доктор да прегледа майка му и ще може да купи лекарства. Решил, че е по добре да помогне на майка си, пък после, каквото ще да става!
Мислил час, мислил два, па отишъл при господаря и му предложил той да построи моста. Владетеля се съгласил и му дал предплата с която да купи необходимото за построяване. Момъка прибрал парите и се втурнал да търси доктор. За щастие, успял да намери всичко което му било необходимо. Майка му започнала да се подобрява, а той се заел със строежа на моста. Събрал строителен материал и хора. Започнали строежа. Но тук дошла бедата. Каквото построят през деня, през ноща се разрушавало. Минала седмица, минали две, три, строителите се отказали и напуснали момъка. Седнал клетника на един камък и горчиво заплакъл. Не щеш ли пред него се появил една жена, която сякаш изникнала от скалата.
- Ти, коя си?-попитал я момъка.
- Аз съм Съдбата и мога да ти помогна, но при едно условие.
- Какво е то?
- Ще построя твоя мост за три дни, но ти ще ми дадеш душата на първия, който стъпи на моста.
Пак се замислил момъка, как да постъпи. Ако не построи моста ще го убият, ако Събата построи моста, друг ще загине. Но все пак това му давало малко време да размисли, как да постъпи.
- Съгласен съм – след дълго мълчание казал той.
- Добре, сега си иди в дома и ела след 3 дни пак на това място. Моста ще бъде построен. Ти ще го видиш и ако го харесаш, ще отидеш да кажеш на владетеля, че си изградил моста.
Така и направили. След уреченото време, момъка пристигнал. Ахнал от изненада. Моста, бил толкова изящен и красив, че не можел да отдели поглед от него. Личало си, че не е човешко творение. До моста го чакала Съдбата и се усмихвала.
- Харесва ли ти моста? – попитала тя.
- Прекрасен е! – казал момъка.
- Тогава, отивай при господаря си и му кажи, че работата е свършена!
Странни чувства завладяли момъка. Удоволетворение, че е успял да се справи с непосилната задачата и горест от условието което поел. Решил, сам да изпробва моста, та да не пострада някой невинен. Докладвал на господаря, че всичко е готово. Отишли да го видят от близо и омаяни от красотата му, дълго му се любували.
Така и не забелязали, приближаващата се конница от рицари, която се появила от вече разрушената крепост на другата страна. Видели я чак когато, от тежите ризници на кръстовносците, пейзажа от другата страна на моста почернял. С буен устрем кръстоносците се спуснали към новопостроения мост за да опожарят и другата крепост. Но под тежестта на доспехите им, моста сякаш оживял. Наклонил се на една страна и изсипал натрапниците в дълбоката пропаст. Рицарите загинали до един, а момъка получил своето възнаграждение и се върнал при майка си...
Дълги години след това, селяните наричали това красиво
съоръжение “Моста на Съдбата” и разказвали, че по него не може да мине човек с
лоши мисли или намерения. Моста веднага оживявал и го хвърлял в
пропастта. Според някои версии името на момъкът - строител, било Димитър (Митро)
и затова близкото село и до днес носи наименуванието Митровци.
ПОСЛЕСЛОВ
Това предание научих в околностити на село Митровци,
област Монтана. Западно от селото, има теснина на река Огоста, оградена
от стръмни скали. При проучване на района ние локализирахме върху скалните
масиви, разрушени зидове от крепостни стени. Там, където ми показаха, че е
започвал моста сега има една неголяма пещера с два входа. Входовете са на
около 3 м височина в скалата. Действителната дължина на пещерата не можахме
да се установим, тъй като не бяхме подходящо екипирани. Проходима е около
100 м. В подножието на пещерата има изворче. Скалите са със сиво-кафяв цвят,
вероятно варовик.
Казват,
че отначало като малки Слънцето и Луната живеели на Земята. Като пораснали
Слънцето поискало да се оженят. Един ден се събрали всички животни на сватба.
Между тях бил и таралежат Драгич. Всеки от гостите отседлавал коня си (свой
лошад) и му слагал зоб (зерновой корм) да яде и вода да пие. Като разговаряли
за женидбата, запитали дядо Драгич, който до тогава само мълчал и мислел какво
мисли за свадбата. Тогава дядо Драгич се обадил и казал:
- Сватбата ще стане, ако
моят кон си е изял зобта (зерновой корм)!
Отишли да проверят какво
прави конят. Вместо зоб в яслата намерили студен
камък. Попитали дядо Драгич защо е сложил на коня си камък да яде, а той
отговорил:
Като искате да ожените Слънцето, ще му се народят деца – малки слънца и те
ще греят
всички заедно на Земята. Всички ще изгорим, ще изгори и последната трева. Ще ми се поне конят ми да поживее. Затова, искам от сега да науча коня си да яде камъни. Но той не иска да яде и свадбата не може да стане.
Другите животни, като
изслушали тази приказка на най-стария гост дядо Драгич, решили да направят
така, че Слънцето и Луната да не се срещат никога. Разделили ги за винаги,
защото ще запалят Земята.
От тогава Слънцето и
Луната се разделили, като колелата на кола за да не се срещат никога. За тях
хората са измислили такава гатанка :” Двама братя и денем и нощем се гонят и
пак не могат да се стигнат. Що е то? – Слънцето и Луната.”
ВОЙВОДАТА ШИШКИН
На Твърдишката планина,
която се нарича още Чемерна има една стара крепост. Нейното име е Шишкин
град. Народното предание говори, че тази крепост е била построена по времето на
българския цар Иван Шишман. На това място, през 1396 година е имало жестока
битка, между българската войска и турската. Защитника на крепостта и роднина на
царя е загинал там. Името му било войводата
Шишкин.
Затова развалините от крепостта и мястото се наричат Шишкин град. В турските
архиви се споменава, че в тази битка са загинали около десет хиляди еничари.
Било
много, много отдавна. По нашите земи властвали римляните. Като всички чужди
владетели, те били високомерни и не се съобразявали с бедното местно население.
Князете им, се наричали патриции и живели в дворци
в които лентяйствали за сметка на бедността и непосилния труд на селяните. Един богат, но не много умен римлянин, чието лице приличало на исушена
ябълка живеел и в този край. Единственото нещо, което го смущавало, била
приближаващата старост. Наумил си той, че трябва я надхитри и започнал да мисли
как да го постигне. Извикал мъдреци от къде ли не, за да го посъветват какво да
прави. Едни го съветвали да отиде в далечни страни, други с аромати да заблуди
Съдбата, трети да се подложи на специална операция. Най-много му допаднал
съвета да пие от елексира на живота. Но тази рецепта не била лесно изпълнима.
Кой доброволно ще поеме риска да му го достави. След дълго умуване той събрал
младежите от околността и като ги разгледал, повикал най-красивия, здрав и
силен момък при себе си. Наредил му да намери вълшебницата Кукя и да я помоли
да му направи подмладяващ елексир. Ако с молба не стане, на сила да я принуди!
Предупредил го, че ако не изпълни заповедта ще заповяда да убият сестра му,
която щял да държи в двореца като заложница Като се върнал в къщи да се
приготви за дългия път, момъка се старал да бъде ведър, но сърцето му се
свивало от болка при мисълтта какво ще стане с единствената му сестричка, ако
не задоволи прищявката на високомерния патриций. За разлика от владетеля, който
се интересувал само от това което лично го засяга и му доставя удоволствие,
сестрата на момъка силно се обезпокоила. От дума на дума, тя разбрала за какво
става дума. Молила го да се откаже от пътуването и да избягат в далечна страна,
където господаря няма да ги намери, но вече било късно. Къщурката на двете
сирачета била вече обградена с войска и
опита им да избягат, означавал сигурна смърт и за двамата. Нищо друго не им
оставало освен надеждата, че нещата могат да вземат благоприятен обрат.
Помолили се на духовете на родителите си, целунали се за сбогом сирачетата и
момъка поел по дългия, пълен с неизвестности път. Пътувал година, пътувал две и
когото срешнел, все го питал къде живее магьосницата. Едни го упътвали към
някаква гора, други към планина, трети към езеро край море, а четвърти към
голямата река, но никой не можел да му каже нещо сигурно. Обходил момъка на
длъж и шир Балканите, но така и не попаднал на
следа. Вече не вярвал, че ще я намери и решил да се върне, при сестра си
независимо от това какво го очаква след неизпълнената заповед. Вече не вървял
по пътищата, а тръгнал направо през горите и полята. Когато минавал край една
непреорана нива, видял в нея незапрегнато рало, край което плачела селянка.
Приближил се момъка и я попитал какво нещастие й се е случило та плаче.
- Как да не плача, като
нямам с какво да изора нивата – отговорила селянката. - Мъжът ми, се помина тази зима. Невръстните ми деца
и аз, живеем само от това парче земя, а през ноща вълците разкъсаха едиственото
магаре с което разполагахме. Съседите не могат да ми помогнат, защото живеем
далеч в планината. За да ми помогнат, трябва да загубят два дни, а и те бързат
да изорат навреме. Ако аз не изора и засея, ще умрем с децата от глад.
Момъкът бил с добро и
жалостиво сърце. И въпреки, че бързал да види какво става със сестричката му,
започнал да успокоява бедната жена:
-
Не се тревожи, аз ще ти помогна да изореш нивицата
си.
Приближил се, запрегнал се в ралото вместо магаре и казал на селянката да кара ралото. Работата вървяла много бавно и трудно. Земята била корава, а и жената била слаба за да натисне ралото. По този начин изорали до обяд половината от нивата. На всичко отгоре, ралото се закачило за нещо толкова здраво, че момъкът колкото и да бил силен спрял на място. Обърнал се назад и що да види. Зад ралото стояла не измъчената селянка, а чудна красавица. Мястото, което орал не било нива, а китна градина с благоухайни цветя, а сред градината – белосана къща.
“Това магия ли е, или
вече съм се побъркал?” – зачудил се момъкът.
- Здрав си момко и нищо ти няма. Това
наоколо не ти се привижда – сякаш прочела мислите му, отговорила жената.
-
А ти коя си? – недоумявал момъка.
- Магьосницата, която търсиш толкова дълго. И за прищявката на твоя господар, никога нямаше да ме намериш, ако не бях се смилила над плачещата ти сестричка и не бях дошла сама при тебе – отговорила му тя. – Но, ако не се беше трогнал от неволята на селянката, в която се бях преобразила, нямаше да те се покажа. Понеже си добър човек, няма да откажа да изпълня това за което са те изпратили.
- А ти откъде знаеш за какво ще те помоля, като още не съм ти казал и дума? – попитал момъка.
- Нямаше да съм добра магьосница, ако не знаех какво мислят и желаят хората. Ох, Съдба, Съдба! Как да им угодиш на тези хора, които ламтят за неща, от които ще имат повече вреда, отколкото полза? Твоят патриций иска елексир за подмладяване... И за какво му е? Вместо естествената повеля на времето, да го е научила на разум и благородство. Той с насилие иска да продължи безцелния си живот. Сигурно да направи повече глупости от преди. Добре ще му дам елексир, но не точо от този от който иска. Но приготвянето му изисква време, затова влезни в къщата и си почини от тежкия път.
Четири дни и три нощи събирала магьосницата билки в планината. На петия ден казала на момъка:
- Имам почти всичко необходимо, либсва ми само цвят от папрат...
- Та папрата цъвти ли? – запитал я момъка.
- Разбира се – потвърдила магьосницата – обаче е трудно да го намериш и откъснеш. Утре сам ще се убедиш! Преди полунощ, ще те заведа на мястото, където ще го намериш и ще те науча как да го откъснеш, за да не загуби чародейните си качества.
На другата вечер, след дълго изкачване по планината, те се приближили до тъмна горска стена. Магьосницата му наредила:
- Върви право напред, докато видиш един хълм, обрасъл в храсти и папрат. В подножието му има тясно но дълбоко ручейче. Когато заблести вечерницата се изкъпи в него, преоблечи се с тези дрехи, а после наклади огън от сухи клонки. След като се разгори огъня, прескочи го три пъти и тръгни по хълма без да се обръщаш назад или да отстъпваш дори крачка. Не трябва да продумваш дума или да издаваш звук, иначе беда те чака. Стигнеш ли на самия връх, седни пред най-големия папратов храст, до вековния дъб и чакай да видиш как в полунощ в храста ще се появи светлинка. Тя е от разпукването на цвета на папратта. Вземи това перце от гълъб и щом цвета се появи с перцето го трсни в шапката си,без да го докосваш и се връщай обратно. Внимавай, по пътя може да те настигне змеят и да се опита да ти го вземе, пази го!
Благодарил момъка за съветите и тръгнал през гората. Преди здрачаване стигнал до хълма. Събрал сухи съчки и приготвил огън. Щом се появила Вечерницата, се изкъпал в ручейчето, преоблякъл се с дадените му дрехи, запалил огъня и след като се разгорял добре го прескочил 3 пъти, след което започнал да изкачва хълма. Както му се видяло, че лесно ще изкачи хълма, тъй като не бил нито много висок, нито скалист, така и усетил, че изкачването му се отдава доста трудно. Някаква невидима сила сякаш му спъвала краката и го дърпала назад. Отгоре на всичко, когато се изкачил на върха и започнал да се оглежда за дъба и папратовия храст, някой сякаш хвърлил пръст в очите и дълго време нищо не виждал. Когато прогледнал, било толкова тъмно, че му се наложило с пълзене и пипане да се добере до папратовия храст. Намерил го и седнал да чака заблестяването на вълшебния цвят. А в това време около него започнали да се случват странни неща: над главата му кръжали странни птици, до лицето му се докосвали прилепи, в краката му се завил огромен смок. Чували се различни стонове и подсвирквания... Много трудно било на момъка да се сдържи и не избяга. В полунощ настъпила пълна тишина, тъмнината се разпръснала и задухал топъл вятър. На папратовия храст момъка забелязъл светла точка, искряща като малка звездичка. Внимателно откъснал той чудния цвят и тръгнал обратно. Но щом прескочил поточето някаква хала се спуснала от горе му. Момъкът със сетни сили призовал магьосницата на помощ. Тя се появила изневиделица от небето, като огромна птица и клъвнала чудовището по главата. Чул се силен рев и то се проснало на земята мъртво.
На другия ден, магьосницата му дала шишенцето с отварата и хляб за из път и го проводила да си върви...
Не след дълго момъка стигнал до своето село и занесъл на лошия патриций отварата, която му дала магьосницата. Доволен, римлянина се затворил в една стая на двореца си и надигнал шишенцето. Пийнал една глътка и се погледнал в огледалото. О, чудо! Тялото му се изправило, а бръчките по лицето изчезнали. От радост започнал да танцува. После се замислил: „Щом от една глътка, така се подмладих, да пийна още една за да стана младеж. Тогава целия свят ще е в краката ми!” Така и направил. Отново надигнал шишенцето и отпил юнашка глътка. И нещастието дошло, от патриций в разцвета на силите си той се превърнал в диво прасе.
Придворните, като чули грухтенето в двореца, погонили глигана кой с каквото може. Нещастникът избягал в планината и непосмял повече да се покаже пред хората. Така завършила историята за младия момък и стария потриций. А този хълм, от който момъка откъснал вълшебното папратово цвете, хората нарекли „Кукино градище”, затова защото името на магьосницата било Кукя (Съдба).
МЛЕЧНИЯТ ПЪТ
Един поп откраднал слама от една плевня. Сложил я в
кошове, натоварил я на магарето си и я отнесъл в дома си. В тъмнината и
бързината той не забелязъл, че кошовете били без дъно. Докато се прибирал
сламата падала по пътя и в кошовете не останало нищо. Плевнята била на Господ и
той като забелязъл, че му липсва слама, изпратил един ангел да я потърси.
Ангелът тръгнал по дирята и стигнал до поповата къща. Върнал се и разказал на
Бог кой му е откраднал сламата. Тогава Господ му наредил да слезе отново на
Земята и да запали тази слама, за да се знае кога божи служител е крал от
божията слама. Тая слама и до сега гори на небето. Но не остава на едно място,
а се мести. Това е защото и попа не седи на едно място, а се скита от село на
село за да не го настигне и изгори огънят. Така се образувал Млечният път. А
тъй като крадената слама падала малко отсрани на пътя, по който вървяло
магарето, затова по средата на Млечния път се виждат тъмни петна. Те са
стъпките на магарето.
|
|