ПЕТРА

            За змейовете на пещерата „Магура“, съществуват много предания. Едно от тях е за сестрата на Петко от село Рабиша.

В селото живеели брат и сестра, сирачета. Момичето се казвало Петра, а момчето Петко. Като порастнала, Петра станала най-красивата мома не само в селото, но и в околността. Един ден както си работела на нивата, се извила една вихрушка откъм пещерата. Вихрушката се приближила до нивата и момата изчезнала. Минало месец, минали два, а от Петра нямало „нито вест, нито кост!“. В селото помислили, че се е изгубила нейде по гората и са я изяли зверовете. Затова направили погребение и ù отслужили необходимите църковни ритуали. Минало, що се минало в селото дошли овчарчета и съобщили, че са видели Петра около пещерата. Брат ù, събрал момчета от селото и  веднага отишал при пещерата.

Обикаляли, търсели, влезли и в пещерата, но никого не намерили и се върнали обратно.

            Изминали три години. През това време, се чувало, че момата са я виждали няколко пъти. Това затвърдило мнението на селяните, че змейовете от пещерата са я взели и тя живее при тях. Престанали вече да я търсят.

            През Русалийската неделя, в петък, около пладне (12 – 14 часа), на същата нива се явила Петра. Но вече не била хубавицата от преди 3 години, а посърнала вече жена. Удивлението на цялото село било голямо и в дама на брат ù, се извървило цялото село да я види. За своето таинствено изчезване, тя разказала само на брат си и му забранила да каже на некого. В последствие се разбрала следната история: След като била грабната от вихрушката, тя била отнесена в пещерата. Там ù се явил нейният младоженек като много хубав момък с люспести дрехи, крила и опашка. В продължение на трите години, не ù липсвало нищо. От мъжа си родила един син, който останал в пещерата, при змейовете. Преди две недели, нейният мъж имал сражение с друг змей, дошъл от Русия. В това сражение мъжа ù, загинал. Тогава бащата на змея, ù съобщил че тя вече е свободна да се ожени за когото иска. И тя се прибрала в селото. Заживяла тя в дома на брат си през есента и зимата и се оженила за един вдовец от съседното село Раяновци. От втория си мъж, родила едно момиче.

            Един ден, когато се връщал от работа мъжа ù видял в двора си един хубав зелен кон, вързан за дървото пред къщата. Като се приближил, чул разговор. При влизането му, изчезнал и коня и разговора.

-         Тука имаше човек със зелен кон, къде се дена? – попитал мъжа.

-         Не е идвал никой, така ти се е сторило – отговорила Петра.

-         Аз видях с очите си коня и чух с ушите си разговор между теб и мъж – настоявал мъжа.

-         Като настояваш, ще ти кажа. Синът ми, който родих от змея ще се жени и дойде да ме кани на сватба. Затова те моля да ме отведеш на „ Шейтанското бранище “ и да ме оставиш.

Мъжа ù се съгласил. Тя омесила прясна погача, наляла бъклица с вино, пременила се и с мъжа си отишла до „Шейтанското бранище “. Мъжа се върнал, а Петра била отнесена от вихрушка в пещерата. Там седяла три дни и на четвъртия се върнала. В торбата си донесла хляб, бял като сняг, а виното донесла в кърпа (хората вярват, че змейовете обират в цялата околност най-чистите зърна пшеница, от която правят брашно за хляб и първите най-зрели зърна грозде, от които правят вино).

Петра, отдавна не е между живите. Разказвало се в Раяновци, че дъщеря ù  била малко

особенна. Избягвала другите хора и се скитала сама по гората. Научила се да лекува с билки и си направила колиба на север от пещерата. Местността, където живяла нарекли „Челевещица “. Името на местността и сега се нарича така.

 

НА ОНЯ СВЯТ

                Един човек бил толкова уморен от работа и нещастен в живота, че се молил денем и нощем Господ да го прибере на оня свят. Бедния човечец си мислел, че поне там има справедливост. Нещеш ли, една вечер както си спял, вратата тихо се отворила и влязъл арахангел Михаил. Човека се зарадвал, че молбата му е чута и тръгнал след арахангела към оня свят. Там най-напред срещнал един дявол, впрегнат в каруца, пълна с шишета и го попитал:

-         Ти, като си се впрегнал в тази каруца с какво се прехранваш?

-         В тази каруца нося шишета и давам на хората да пият, това ми е прехраната... Колкото повече хора пият от тях, толкова повече се насищам. Е, някога оставах и гладен, защото някои хора не искаха да пият, но сега вече това не се случва.

-         А какво има в тези шишета? – попитал го човека.

-         В тези шишета има отвара от лошите човешки навици: разбойничество, убийства, клевети, интриги, лъжи и други такива.

-         Чудна работа! – казал си човека, и продължил пътя си.

-         Върви по-нататък – казал му дявола – колко още има да се чудиш!

Вървял човекът, вървял и стигнал до една нива. Сред нивата орач, който бил впрегнал единят вол отпред, а другият отзад. Двата вола се напрягали до скъсване, но ралото не помръдвало. Погледал, погледал човека, па попитал орача:

-         Защо така си впрегнал ралото? Не виждаш ли че двата вола теглят в различни посоки. Както си ги впрегнал, между тях няма разбирателство и ралото не помръдва.

-         Гледай си пътя – казал орача – едни хора така орат! Едните теглят на една страна, а другите на друга. Мойта работа не е толкова чудна, я иди по-натам.

Човекът продължил по-нататък. Вървял, вървял и стигнал до една гора. Срещнал друг човек, който събирал дървета в гората. Като ги събрал, вързал ги и започнал да се опитва да ги вдигне на гръб. Но те били толкова тежки, че все не успявал. Тогава той развързал вързопа и започнал да слага още дърва.

-         Не виждаш ли, че не можеш да вдигнещ тези дърва, защо слагаш още? – недоумявал пътника.

-         Я си гледай пътя, страннико! Едни хора, така правянт, – троснал му се дърваря – нямат ум себе си да управляват, а са се нагърбили другите да поучават!

Почудил се човека и продължил пътя си. Нещеш ли, попаднал на касапин. Той бил заклал два тлъсти овена и два мършави. Режел от мършавите овни и мажел тлъстите.

-         Какво правиш? – зачудил се човека. Ти трябва да взимаш от тлъстите овни и да слагаш на мършавите.

-         Ти нищо не разбираш, страннико! Не може, така трябва да бъде! – отговорил касапинът.

-         А защо така трябва да бъде? – полюбопитствал човека.

-         Защото, ако не намажеш тлъстото с мършавото, няма да ти се чува думата. Не знаеш  ли, че който има повече от необходимите му мот и пари, ден и нощ мисли само как да взема все повече повече от бедните?

След този сън, човека се събудил и престанал да се моли да ходи на оня свят. Нещастника видял, че и там не е по-добре. Илюзийте му за справедливост, били само мечти.

 

ЛЪЖЕКЕРВАН

          Едно време керван с дървари замръкнал на едно място, северно от град Чипровци. Пуснали воловете да пасът, събрали дърва и наклали огън. Вечеряли, поприказвали и легнали  да спят. Знае се, че преди „Петльово време”(преди да пропеят първи петли) не трябва да се пътува, защото има самодиви, самовили, вампири, таласъми и много такива  лоши за човека сили.

            Дремнали малко и един от керванджийте се събудил. Видял на небето ярка звезда. Помислил си, Зорницата вече е излязла  и започнал да буди другарите си, да тръгват. Впрегнали воловете и тръгнали. Вървяли що вървяли, дошли до една Самодивска поляна. Там чули музика, като че ли идва свадба. Свирело се, сякаш водят някоя мома. После видяли, че са се излъгали и разбрали, че това не е чиста работа. На поляната се виело Самодивско хоро. Боднали воловете да вървят по-бързо, а зад кервана се разнесъл смах и подвикване. Между дърварите имало едно младо момче. То попитало:

-         А бе, чичовци, какво беше това хоро, кискане и подвикване по нас?

-         Мълчи бе, синко! Това е Самодивско хоро.

Не минало много време и кервана стигнал до дола. Керванджийте се потресли, като видяли, че вира е пълен с голи жени. Те се къпели и се смеели като луди. Дърварите отново боднали воловете, но те едвам ходели. С голама мъка изкарали каруците от реката и тръгнали по пътя. Сутринта, всичките ги втресло. Минало, що се минало и керванджийте умрели.

От тогава,  Вечерницата я наричат още “Лъжекерван”, защото подлъгва пътниците и ги убива.

Там, където дърварите видяли Самодивското хоро и до сега се нарича Самодивска поляна, а реката, където се къпели самодивите - местното население е нарекло Гнили дол.

 

КАЙЦУ КАЛЕ

            Видинският цар Иван Срацимир имал един много умен, хитър и смел военачалник. Какво е било истинското му име вече никой не си спомня, но викали му  войводата Кайцу. Когато за някаква победа, царя му предложил да си избере крепост, той си  избрал една непристъпна,  намираща се в дън горите. Наричали я Самоградина. Другарите му се смеели, но като нахлули турците се разбрало защо войводата  е предпочел да отговаря именно за тази забравена от бога скала – крепост.

            Под турска власт вече било паднало Търновското царство. Султанското командване  се разпореждало в източната част на Балканския полуостров. Нападнали и Видинското царство. Въпреки упоритата съпротива на крепостите и населението, турците имали значителен военен превес. С предателство и измама, превзели близката Малогламска крепост и се отправяли към втория по големина и значение град на държавата Белоградчик. Притеснявали ги само хвърковати горски защитници, които ги нападали от засада. Доста време им отнело докато разберат, че в непристъпните гори има неподозирана от тях крепост с добре обучени защитници. Необходимо било да я превземат за да продължат. Къде с хитрост, къде с насилие разбрали, че пътя за крепостта минава покрай Петавичката  река. Когато след дълго лутане и засади войсковата част  се добрала до крепостта, обзело ги пълно отчаяние. Тя била изградена, като орлово гнездо. Обграждали я от всички страни стръмни скали с височина повече от 50 метра. Достъпа бил само един и се охранявал юнашки. Дошли още подкрепления, докарали стълби, въжета и вериги, но успех не постигали. С месеци турците се въртели около този орлов бастион, но за превземане и дума не можело да става. Отгоре на всичко в близост нямало населено място и войниците страдали от глад. А крепоста била с отлични запаси и защитниците нямали намерение да се предават. Една привечер най-неочаквано, разузнавачите докладвали на пашата, че крепостната врата е отворена. Почти никой не им повярвал, но отишли да проверат. Оказало се, че е истина. Крепостта зеела отворена. Вече се стъмвало, но отчаяните турци се отправили на юруш по издяланите в скалана стълби към вратата. Оказало се, че крепостта е празна. Защитниците, тайно се били   измъкнали . Почти разярени от подигравката, нападателите забелязали и друга отворена врата в стената. Решили, че от там са се измъкнали защитниците. И вместо да потърсят храна,  се хвърлили да  преследват бегълците. Това било и тяхната най-голяма грешка. Тази врата била над пропастта и войниците презглава се хвърлили в нея. Така, крепостта успяла да задържи напредването на турсия аскер достатъчно дълго време. Защитника на крепостта използвайки тайни проходи и достатъчното спечелено време, успял да оттегли с войните си далеч в Балкана.

            В местния фолклор, все още се преразказва за защитата на Кайцу кале. А подигравката към напателите, и до днес е вплетена в шеговитото име на върха – Посерков камик

 

МИЛВАН

            Милван бил беден момък и слугувал 18 години по чужди къщи. Всичките пари, които получавал ги обръщал в злато. За да не го знае никой къде са му парите си направил една тояга, която била куха и в нея си слагал златото. Един ден, като пасял селското стадо една крава останала назад. Милван разсърден хвърлил кривака (тоягата) да я удари. Но кривака не успял да удари кравата, а отхвръкнал и потънал в Рабишкото езеро. Човека дълго се мъчил да го намери. Ръчкал с пръти, газел в езерото до пояс но нищо не намерил. Минали две години и един ден Милван отишъл на воденица в село  Бяла, което лежи два часа на югоизток от Рабиша. Както си седели край огъня, във воденицата влязъл воденичаря. Той държал в ръката си оня същия  кривак, загубен в езерото. Милван си познал кривака и попитал човека от къде е взел тази тояга. Воденичаря му разказал, че  го е хванал на оная част на вадата, заградена с дъски, за да тече водата в улея на воденицата, препречен. Водата за воденицата идвала от врело, което се намирало малко по-нагоре от воденицата. Милван взел кривака от воденичаря и разказал случката със загубването му. След това разделил парите, които се намирали в тоягата.

            Този разказ, навежда на мисълта, че в езерото вероятно има сифонно всмукване на водата. Тази вода, навярно се влива в  подземно  течение с посока  югоизток. Врелото за което става дума е един отвор, около 50 см широк, където като нахлуе силна вода може да върти воденичен камък.

 

СЕЛО  РАБИША

            Там, където сега се намира Рабишкото езеро, някога се е намирало старото  село Рабиша. Над селото в полите на хълма Магура е имало едно врело (буен извор). От него се снабдявало с вода цялото село. Един говедар, които си пасял стадото наблизо видял, че от врелото излиза един Воден бик. Той върхлетял на селския бик и замалко щял да го умори. Вечерта говедарят съобщил това на селяните. Те направили през нощта остри железни шипове и ги закрепили на гърдите на селския бик. На другия ден, когато говедата пладнували при врелото (там тогава пладнувал селския добитък), Водния бик отново излязъл от врелото и започнал да гони селския. Последния се обърнал и се сбил с Водния. В борбата, селския успял опасно да го нарани с шиповете си. Водния бик изревал много силно и изчезнал във врелото. В този миг, хълма се пукнал и от пукнатината бликнала силна вода. Водата потопила селото и продължавала да тече. За да престане водата, която заплашвала да наводни цялата околност, селяните събрали 40 свещенника. Тези свещенници три дни и три нощи непрекъснато чели молитви в близост до пукнатината. Най-сетне планината се запушила и притока на вода намалял.

            От тази вода се е образувало днешното езеро. То се пълни пак от онова старо врело, което вече се е притворило. Там, където се е пукнал хълма, а после  се е затворил се нарича Сланището, защото от там слизала водата. А селяните си построили ново село на височината. То е днешното село Рабиша.

ТРИ СЕСТРИ

            Едно време, в едно царство, имало три сестри – красавици. Една вечер, както си седели до огнището едната казала:

-         Ако ме вземе царя за жена, с една къделя от  вълна ще облека цялата му войска!

Другата казала:

-         Ако ме вземе царя за жена, от едно корито с брашно ще направя хляб с който да се нахрани цялата му войска!

 Третата казала:

-         Аз пък ще му родя едно момченце със Слънце на челото и със звезди по дрехите и едно момиченце с Месечина (Луна) на гърдите и звезди по дрехите!

Съдбата, била наблизо и ги чула. Минало, що се минало и царя научил за обещанията на трите сестри. Наредил да ги доведат в двореца. На едната дали една къделя вълна, на другата едно корито с брашно, а третата взел при себе си.

Първата - прела и плела, но не могла и чифт чорапи да оплете на царя. Втората – месила, месила, но не могла и една погача да умеси за царя. Третата, родила на царя едно момче със Слънце на челото и едно момиче с Месечина на гърдите. И на двете деца, щом ги повиели, светвали звезди в пелените.

Двете, завидяли на сестра си и заменили децата с кученце и котенце. После отишли при царя и му казали, че сестра им вместо обещаните деца, му е родила куче и котка. Тогава, по заповед на царя, закопали сестра им на бунището (мусорная яма) до пояс, та мало и голямо да  ù се смее, а другите сестри останали като слугини в двореца.

Слугините, които взели децата, сложили ги в едно корито и ги пуснали в реката. Един овчар, видял коритото и се провикнал:

-         Ако имаш имане, бягай от мене, ако носиш хора, ела при мене!

И коритото с децата дошло при него. Овчарът, погледнал в коритото и не можал да се начуди, защото от него излизала такава силна светлина. Преди да го отвори, той хвърлил едно листо и шапката от главата си на земята и казал:

-         Ако са хора, по шапката да вървят, ако е добитък – към листото да идат!

Коритото се отворило и двете деца залазили към шапката. Тогава овчаря ги взел и осиновил. Минало време, децата пораснали. Момичето шетало из къщата, а момчето се скитало из гората. Там, момчето няколко пъти срещало царя , а той го целувал по челото и му давал по една перла. Така, момчето станало много богато. Когато отивало в царския град, то винаги носело китка босилек (базилик) и с нея бършело жената закопана в бунището (мусорная яма) край двареца. От ден на ден, децата все повече растяли, а овчаря остарявал. Веднъж той извикал момчето и му казал:

-         Е, синко аз ще умра и нямам много имане да ви оставя, но искам нещо да ти заръчам. Като ме закопаете елате на гроба след три дни. Почукай на гроба ми три пъти. От там ще излезе едно конче. Вземи го, храни го и го гледай добре докато порастне. После овчарят извадил от пазвата (пазуха) една книга, дал я на момчето и му казал:

-         А, тази книга, синко, да си я носиш винаги. И когато имаш най-голяма нужда, тогава да я отвориш и да я прочетеш.

Овчарят умрял, а момчето както му бил заръчал овчаря, така и направило. На третия ден отишло на гроба, почукало три пъти и гроба се отворил. Вътре намерило конче, изтеглило го и го занесло в къщи. Започнало да го гледа и храни.

В това време сестрите разбрали, че децата са оживяли. Извикали една бабичка - магьостница, дали ù една кичеста престилка и ù поръчали:

-         Молим ти се бобо, прави каквото ще правиш, но погуби децата на сестра ни!

Бабата, отишла в овчарската къща,  поздравила момичето и присторено започнала да се чуди от къде имат тези бисери:

-         Е  дъще, колко сте хубави с брат си и колко е спретната къщата ви! Но, има нещо  кето ви липсва. Ако имате и самодивска метла, като вас няма да има равни на света!

-         Та, откъде да я вземем, бабо? – попитало момичето.

-         Ще ти кажа. Довечера, като се върне брат ти, ти се намръщи и се направи на тъжна. Като те попита защо си такава, ти му кажи какво ви недостига. Той ще го намери.

Момичето, както казала бабата, така и  направило. На въпроса на брат си:

-         Защо, мила сестро така си натъжена?...

Отговорило:

-         Защото, мили братко, ние сме хубави и къщата ни е хубава, всичко друго си имаме, но едно си нямаме – самодивска метла.

Момчето, започнало да  храни кончето си по-често. Веднъж кончето проговорило:

-         Мили ми стопанине, защо така често ме храниш?

-         Когато тръгнеме на път, тогава ще ти кажа.

След няколко дни, момчето видяло, че кончето вече е добре охранено. Яхнало го и тръгнали на път. Като стигнали на половината от пътя, момчето казало на кончето, че отиват за самодивска метла.

-            О,  момче, тази работа с която си се захванало е много тежка! Но, едно ще ти кажа, като хванеш метлата, дръж я здраво, защото тя ще ти излети от ръцете!

Така и направили, кончето знаело къде са самодивските метли. Самодивите тогава си решели косите, а  момчето се промъкнало и взело една метла. Докато разбрали какво става самодивите, кончето литнало и довело момчето в дома му живо и здраво.

Минало, що се минало, злите сестри пак изпратили бабата. Този път, тя подучила девойката да иска от брат си самодивска ябълка.

Момъка, успял да донесе и самодивска ябълка в дома.

Сестрите за трети път изпратили бабата при девойката. Този път, на момъка му се наложило да доведе девойката Цвета Ивана.

Като попитал момъка сестра си защо е тъжна, тя отговорила, че в къщата им липсва Цвета Ивана. Тогава брат й рекъл:

-         Ох, мила сестро, ти сякаш искаш да ме затриеш. Който е отишъл за Цвета Ивана, назад не се е върнал!

Добре, ама сестра му  започнала да плаче и момъка хванал пътя да търси Цвета Ивана.

Вървял, вървял и стигнал до две планини които се прилепяли една до друга така, че не оставяли място жива душа да мине през тях. Когато планините се отделили, момъка им казал „Добро утро! “, а кончето литнало та се спряло чак от другата им страна и само края на опашката му се скъсала. Вървели по-нататък и срешнали една баба, която с гърдите си метяла фурна за хляб. „Помози Бог, бабо! “, поздравил я момъка и ù показал как да си мете фурната. Бабата го благословила и му дала от пресно изпечения си хляб. Момъка, така бил изгладнял, че още горещ го изял до троха. Яхнал кончето и пак тръгнал на път. Вървяли, що вървяли и стигнали до една река, която течала с кръв и гной и нито можело човек вода да пие, нито да се измие. Момъкът се спрял и казал на „Добро утро! “, реката се избистрила и той  се измил и пил вода. По нататък момъка трябвало да мине през гора от висящи между небето и земята дървета. Той се спрял да ги поздрави с „Добро утро! “, а те слезли на земята и той минал. Като вървяли, вървяли с кончето по-нататък, срещнали едно голямо поле пълно с вкаменни хора.

-       Е, момко избери си тук някоя хубава поляна, че от тука вече няма накъде. Както са се вкаменили другите дето са дошли преди нас, така ще се вкаменим и ние!

Тогава момъка избрал една висока поляна, слязъл от кончето, хванал го за юздата и се провикнал с пълен глас:

-         Цвете Ивано! Цвете Ивано!

-         Мрамор до коляно! - отговорила му Цвета Ивана и момъка потънал до коляно в земята.

-         Цвете Ивано! Цвете Ивано! - отново се провикнал момъка.

-         Мрамор до пояс! - отговорила Цвета Ивана и момъка потънал до пояс в земята.

Тогава момчето се сетило за книгата на овчаря и я отворило за да прочете какво да прави. Изведнъж, мрамора се размекнал и пред него застанала Цвета Ивана. А, каква красавица била, очите ти да заслепява! Момъка, започнал да й се моли за вкаменените хора, да ги направи  пак живи. Чудната хубавица му отговорила:

- Не бива момко, да ги превърна пак  в хора. Те ще тръгнат след нас, може да ни настигнат и ще ти напакостят!..

След много молби, накрая се съгласила да удоволетвори молбата му.

Момъка, се метнал  с Цвета Ивана на кончето и тръгнали към дома му. Цвета Ивана си чукнала ръцете и всичките каменни хора  оживяли и хукнали след момъка. Тълпата, започнала да крещи на висящата гора, да ги спре ала гората отговорила:

-         Няма да ги спра, защото никой друг до сега не беше ме  поздравявал, а момъка ме поздрави!

Същото се случило и с реката, бабата и планините.

Момъка и Цвета Ивана се прибрали в дома. Сестрата, като ги видяла, от радост не можела да проговори.

А като научили за случилото се  сестрите, пак изпратили бабата – магьосница в къщата на овчаря. Тя, този път не посмяла да влезе в къщата и се развикала от вън. Сестрата тръгнала да отвори, но Цвета Ивана скочила и отворила вратата сама. Бабата, като видяла самата Цвета Ивана на вратата, се уплашила и започнала да обяснява, че тя е дошла при сестрата, а не при Цвета Ивана. Да, ама Цвета Ивана й знаела хитрините и превърнала бабата в камък на пътя. От тогава уморените хора седят на него.

Сватбата , между Цвета Ивана и момъка станала в неделята.

След сватбата, царя поканил младото семейство на гости. На трапезата, лошите сестри се опитали да отровят момъка и Цвета Ивана. Но невестата, вместо да вкуси от гозбите, най-напред ги дала на кучетата. Като видяла, че кучетата се отровили, Цвета Ивана обърнала софрите и сама приотвила храната. Когато се наяли и напили всичките, започнали да пеят. Накрая, Цвета Ивана казала на царя всички да се съберат. Тогава тя всичко им разказала за историята на трите сестри. После се обърнала към царя:

-         Е, царю, тази която е закопана на бунището и оставена толкова години всеки да ù се подиграва е истинската ти жена и родната майка на Слънчевото момче и Лунното момиче. А, тези негодници сестрите й, не само че я поругаха, но и искаха да затрият децата ти.

Чак тогава царят разбрал грешката си. Наредил на слугите да извадят нещастната жена от бунището, да я измият и преоблечат като царица. На злите ù сестри казал:

-         А вие какво искате, -  слуги ли да бъдете или със свещи да светите?

На тях им се сторило, че  държат свещи е по-хубаво и това си пожелали. Тогава царя наредил да ги намажат с катран, да ги вържат на оградата и запалят та да светят като свещи три дни и три нощи.

Скоро и царят умрял и Слънчевото момче станало цар, а Цвета Ивана станала царица.

 

Записала: Параскева Младеновска